Сврачето Крадливко

Живееше си чичо Фьодор на село. И хората от селото го обикнаха. Защото не стоеше без работа, все нещо правеше или си играеше. А после грижите му се поувеличиха. Разбраха хората, че обича животните, и започнаха да му носят разни зверчета. Птиченце ли изостане от ятото си, зайче ли се изгуби, веднага го взимат и го носят на чичо Фьодор. А той се занимава с тях, лекува ги и ги пуска на свобода.
Веднъж у тях се появи свраче. Очите му като копчета, носът му дебел. И едно такова, страшно сърдито.
Чичо Фьодор го нахрани и го качи на гардероба. Нарекоха сврачето Крадливко – каквото видеше, веднага го отмъкваше на гардероба. Види лъжица – на гардероба. Даже будилника качи на гардероба. И нищо не можеш да вземеш от него. Крадливко веднага разперва крила, съска и кълве. Върху гардероба стана цял склад. После малко поотрасна, поналълня и започна да излита през прозореца. Но привечер непременно се връщаше. И не с празни ръце. Ту ключ от гардероб ще отмъкне, ту запалка, ту детска формичка. Веднъж донесе даже биберон. Сигурно някое бебе си е спяло в количката на улицата, а Крадливко е прелетял и му е измъкнал биберона. Чичо Фьодор много се страхуваше за сврачето: лоши хора можеха да го застрелят с пушка или да го ударят с пръчка.
А котаракът реши да привиква сврачето към работа.
- Какво го храним напразно! Нека бъде полезен!
И той започна да учи сврачето да говори. По цели дни стоеше край него и повтаряше:
- Кой е Кой е? Кой е?
Шаро се поинтересува:
- Нямаш ли си друга работа? Да беше го научил поне на някоя песен или стихотворение.
Котаракът отговори:
- Песни и аз мога да пея. Само че от тях няма полза.
- А от твоето „койе” каква полза има?
- Такава. Ще идем ние в гората за дърва и вкъщи няма да има никого. Всеки може да влезе и да изнесе нещо. А така, ще дойде човек, ще почука на вратата, сврачето ще попита „Кой е?”. Човекът ще си помисли, че вкъщи има някой и няма да краде. Ясно ли ти е?
- Но ти самият казваше, че у нас няма нищо за крадене – взе да спори Шаро. – Даже мене не искаше да вземеш.
- По-рано нямаше какво – обясни котаракът, - а сега намерихме съкровище.
Шаро се съгласи с котарака и също започна да учи сврачето на „койе”. Цяла седмица го учиха и най-после сврачето се научи. Щом някой почукаше на вратата или затропаше по стълбите, Крадливко веднага питаше:
- Кой е? Кой е? Кой е там?
И ето какво излезе от това. Веднъж чичо Фьодор, котаракът и Шаро отидоха в гората за гъби. И вкъщи нямаше никого освен сврачето. Тогава дошъл раздавачът Печкин. Почукал на вратата и чул:
- Кой е?
Той отговорил:
- Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка”.
Сврачето пак попитало:
- Кой е?
Раздавачът отново казал:
- Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка”.
Само че никой не отворил вратата. Раздавачът пак почукал и пак чул:
- Кой е? Кой е там?
- Никой. Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка”.
И така продължили цял ден.
Чук-чук.
- Кой е?
- Аз съм. Раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка”.
Чук-чук.
- Кой е?
- Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка”.
Накрая на Печкин му станало лошо. Съвсем се измъчил. Седнал на стълбата и сам започнал да пита:
- Кой е?
А сврачето му отговаряло:
- Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка”.
Печкин пак питал:
- Кой е?
А сврачето пак отговаряло:
- Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка”.
Когато чичо Фьодор, Матроскин и Шаро се върнаха вкъщи, много се учудиха. Седи си раздавачът на стълбите и си повтаря едно и също: „Кой е?”, та „Кой е?”.
И от къщата все едно и също се чува:
- Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка”... Аз съм, раздавачът Печкин. Донесох списание „Мурзилка”.
Едва свестиха раздавача, напоиха го с чай. А като разбра каква е работата, той не се разсърди. Само махна с ръка и сложи в джоба си още два бонбона.